Гласът на Elena

Историята, която искам да ти разкажа тук, е разказ за спомени и вкусове. Вкусове, които извикват образи от миналото. Това е историята на един голям дом, Giareto, която ни връща във време, когато улиците са носели имената на сградите.

Беше 1977 година, когато баба ми купи къща по хълмовете край Реджо Емилия заедно с братята и сестрите си. Беше стара, запусната селска къща, която не подозираше каква съдба я очаква и как ѝ е отредено да се превърне в пазителка на спомени, които ще устоят на времето.

Всеки член на семейството имаше свой кът от навеса, за който да се грижи, и допринасяше по свой начин: мъжете работеха, а жените готвеха — и едните, и другите от зори до здрач. Ние, децата, също помагахме, кой с каквото можеше.

Рано сутринта слагахме бульона за tortellini на котлона, един приятел земеделец идваше да донесе доматите за консервите за следващата година, а децата ги миеха на двора, като внимаваха да не ги ужилят пчелите и да не паднат във водата. Всъщност не бяхме чак толкова внимателни и се озовавахме във водата по-често, отколкото можеш да си представиш.

Майка ми правеше майонезата в пълна тишина, както повеляваше суеверието, за да не се пресече. Аз наливах олиото точно както трябва, с бавния ритъм, на който ме бяха научили, докато майка ми разбъркваше майонезата бавно.

Ако затворя очи, все още чувам: „Elena, ела тук, има сирене за настъргване!“

Старите рендета бяха големи, настъргването с тях беше уморително и трябваше да пазиш пръстите си. Parmigiano Reggiano беше много важно и го слагахме във всяко ястие: в бульона за tortellini, в предястията заедно със салама, в тестото за erbazzone, защото — както казвахме в Джарето — „имаш ли Parmigiano Reggiano, имаш всичко необходимо“.

„Достатъчно ли е вече?“, питах аз, но отговорът винаги беше „не“, защото бяхме голямо семейство, а за тридесет души сиренето никога не стига. И винаги имаше деца, за които да се грижим, защото те не спираха да плачат. Работата се проточваше и защото малко настъргвах, малко си хапвах. В крайна сметка как можех да устоя?

На нас, децата, поверяваха и друга също толкова важна задача: да затваряме tortellini. Увивахме парченцата тесто около малките си пръсти — това беше работа за най-малките деца, защото колкото по-малки бяха пръстите, толкова по-спретнати ставаха tortellini. Тази работа изискваше търпение, а моето бързо се изчерпваше, затова се връщах към настъргването на сиренето. Нищо чудно, че сега използваме кухненски робот.

Един ден Джарето най-сетне беше готово. Всяко семейство имаше собствен апартамент, но всички споделяхме една кухня, което означаваше, че продължавахме да готвим заедно и да се храним заедно. Обсъждахме рецепти, спазвахме правилата, но правехме и изключения, търсехме помирение, когато съгласието изглеждаше невъзможно.

В кухнята на Джарето се срещаха всякакви правила и мнения. Години по-късно братовчед ми дори се ожени тук, като остави за няколко дни новия си дом в Румъния, за да си припомни онези печени меса и зелени сосове, tortellini, колбаси и деликатеси и, разбира се, Parmigiano Reggiano.

Ако нещо е вкусно, то ще остави хубав спомен и именно с тези спомени в мислите си днес готвя за семейството и приятелите си. Заедно с тези ястия поднасям на масата спомените за един ожулен пръст, един слънчев ден и чувството за принадлежност, което само кулинарията може да ни даде, стига да му обърнем внимание.

Автори:
Текст от Carlotta Fiore
Снимка от Diego Rosselli